`Творчеството` на Леми Кай

СасуСаку

Беше вечер и луната осветяваше небето.
Нещо водешеме там. Нещо сълбоко във сърцето.
Минах покрай пейката студена,
а той ме подмина и ме остави наранена.

Сълзи започнаха да ронят моите очи.
Обърнах се и му прошепна: "Защо ми го причини?"
Видях как бавно се обърна
и дори не трепна от вида ми, когато ме зърна.

"Отивам си и няма да се върна!" каза той без жал,
а в сърцето ми започнаха да се зараждат мъка, страх, печал.
Стлзите продължаваха да се стичат от моите очи,
а аз крещах със всички сили: "Обичам те! Остани!"

Изведнъж усетих, че той вече бе зад мен.
Исках да се обърна, но нямаше да издържа на погледа студен.
"Благодаря ти!" бе последното, което чух в онази нощ,
а след това всеки спомен за него ме разрязваше като с нож.

Някъде там, в далечното минало, бродиха две души ..
Някъде там, в далечното минало, те заедно проливаха сълзи ..
Хванати за ръце там стояха
и, че няма да се разделят си обещаха ..

Но съдбата не подкрепяше това твърдение ..
Тя имаше свое собствено жестоко мнение ..
На пук на обещанието им тя ги раздели
и повече не срещна тези две души ..

от името на Наруто .. говори на Саске

Търсех те, намирах те и пак те губех.
По цели нощи аз оставах буден.
Чудех се къде да те намеря.
Обещах да го направя - обещах на НЕЯ.

Обещанието ще спазя на всяка цена.
Ще си тръгна, като теб, и ще добия силата.
А когато се завърна ТЯ ще ме чака.
И ще бъде силна, няма да е вече слаба.

И ще тръгнем заедно да те търсим.
Ще те намираме и пак ще те губим.
Но няма да се откажем никога, знай.
Ще се борим, за да те върнем, до край.

Вземете душите ни,
сърцата ни
и силите ни.

Вземете ги, даваме ги,
но съживете тях.
Вкарайте ни в сенките,
но тях върнете в светлината.

Върнете ги, а после вземете всичко наше.

Даваме ви душите си -
ако ги намерите.
Даваме ви сърцата си -
ако все още бият в гърдите ни.
Даваме ви силите си -
ако са ни останали някакви.

Ако ли не...
Търсете дълбоко в телата ни...
Някъде там трябва да има частица живот...

Понякога, когато се вгледаш в очите на дете.
Тогава там виждаш пламък да расте.
Веселият пламък в тях не гасне
докато детето не порасне.

И, когато дойде този ден
детето истина една ще проумее.
Че светът навън е винаги студен
и, че не може вечно да живее.

Пламакът огасне ли веднъж,
не ще засвети втори път.
Детето ще порасне и ще стане мъж,
а животът няма да е вече райски кът.

Понякога, когато върнеш се назад.
Тогава разбираш, че това дете си ти.
Усещаш, че смъртта напада те отзад
и нямаш сили да се бориш за живота си.

посветено на най-добрата ми приятелка и гаджето й ....

През всичко минах, за да те намеря.
Със грешки аз живота си живея.
Признавам си, със много бях,
но всичко свърши, когато те видях.

Първо бях с един, а после с друг,
а накрая срещнах тебе.
Съдбата ни доведе до тук,
а сега отделя те от мене.

Позволих си да те обичам,
грешка голяма направих.
Но в друг вече не мога да се вричам,
всички други забравих.

"Никога няма да те обикна както искам аз."
каза ми веднъж.
Сълзите да излязат пускам аз,
а в душата завалява дъжд.

Гледам те сега и не вярвам на късмета си.
Хора като теб не се намират лесно.
Не те заслужавам, признавам си,
но живота да ни раздели... това не е честно.

Ако не бяхме започнали с това...
Нямаше да страдаме и двамата сега.
Но любовта жестока никога не пита.
Идва, а след време внезапно отлита.

Заминаваш сега.
В сърцата ни има тъга.
От болка изгарят телата ни...
но завинаги свързани остават душите ни.

Браво!Продължавай така!

хмм ... ами ето ги всички ... пускам ги наведнъж, защото ще забравя по-късно и така и няма да ги довърша .... надявам се да ви харесат и пускайте по някое коментарче, за да ви знам мнението ... когато напиша още ще пусна ...

И спрели сме там, до лампата стара,
със дрипави дрехи облечени.
Търсим малко надежда и имаме вяра...
дори да знаем, че сме обречени.

Снежинките падат и грейват лицата ни.
Знаем, че те са като нас.
Гледаме как се раждат в бяло обагрени,
гледаме ги ние във захлас.

Но когато докоснат калта...
те умират тъжни, без мечти.
А ние разбираме, че това е нашата съдба
и от очите ни текат сълзи.

Родихме се ние чисти, добри,
но крайните квартали са бедни.
Умряха всички наши мечти...
умряха като снежинките дребни.

Много е хубаво да ти се подиграват без причина.
Много е хубаво да не те приемат такава каквато си.
Много е хубаво да усещаш как душата ти се срива
и никой да не вижда тъгата ти.

Понякога се чудя какво ще правите, когато си отида.
Ще плачете или ще се радвате, не знам.
Какво ли ще стане, когато се срина.
Какво ще правите, кажете ми... аз трябва да знам!

Приятелство

"Прости ми, че понякога забравях!
Прости и миговете, когато те оставях!
Прости, че толкова те наранявах!
Прости ми и грешките, които направих!"

Знаеш ли... имаше моменти, в които наистина мислих само за себе си; такива, в които всичко се въртеше около мен, а ти оставяше на заден план.
Имаше моменти, в които мислих единствено и само за себе си докато ти беше сама. Не те забелязвах... в главата ми бяха само моите проблеми и ничии други.
Правих грешки всеки ден и ти поемаше удъра с пълна сила. Но аз не забелязвах това. Не забелязвах колко много те боли.
Сега направих поредната грешка и всичко пак падна върху теб. Сигурна съм, и че за напред ще правя още много грешки, но няма да те нарянавам.
Прости ми за всички моменти, в които си имала нужда от някой, а мен ме е нямало. Прости ми за всички моменти, в които сърцето ти се е късало, а аз не съм ти давала малко от моето.

Прости ми за всички моменти, в които душата ти се е разпадала,
а аз не съм била там, за да я задържа.
Прости ми за всички моменти, в които съм те наранявала...
не съм искала да става така.

Много пъти...

Много пъти казвала съм "Съжалявам", знам го...
Много пъти съм го казвала просто така...
Много пъти повтарях една и съща грешка и всеки път теб те болеше повече...
Много пъти мислих, че няма да ми простиш повече...
Много пъти ти ми казваше: "Добре! Няма нищо!"...
Много пъти ти пак продължаваше да ми вярваш, а аз пак и пак те предавах...
Много пъти търсех те за моите проблеми...
Много пъти разбивах те изцяло...
Много пъти прониквах в душата ти, но нищо не казвах...
Много пъти и мен ме болеше за тебе, но никога не те подкрепих...
Много пъти повтарях: "съжалявам" напразно и ти казвах: "Прости ми!", за да мога да те нараня пак...
Много пъти ставаше всичко това... но сега е различно...
Сега, когато казвам: "Съжалявам!" наистина го мисля...
Сега няма да ти кажа: "Прости ми!"....
Ще ти кажа: "Ще се променя!"...

Обещание

Вярно е, че обещанията са празни приказки.
Вярно е и, че никой не може да ги спази.
Вярно е, че те никога няма да са истински.
Вярно е, че от лъжите скрити в тях никой не може да се предпази.

Вярно е, че няма никой на земята, който да не обещава.
Вярно е, че дори аз го правя.
Вярно е, че рана дълбока в сърцето остава.
Вярно е и, че аз също за нея забравям.

Но този път аз не обещавам.
Този път аз ще се закълна,
че вече няма да забравям
и, че болката заедно със теб ще търпя.

Знам колко ти е трудно сега.
Знам как сълзите прикриваш със смях.
Знам, че чакаш да протегна ръка
и да ти кажа, че да плачеш не е грах.

Две половини на едно и също цяло...
това сме ние двете.
И макар да не споделяме едно тяло...
всичко ще бъде наред, докато ни са сплетени ръцете.

Моята душа изтръгната от мен...
върна ми я ти.
Твоето сърце разбивано всеки ден...
поставям аз сега в ръцете ти.

И точно както каза ти...
Допълваме се ний взаимно.
Като Ин и Ян са душите и мислите ни...
Не се пускаме... държим се силно.

посветено на "Мафията" ... хората, които най-много ми липсват ... времената, които никога няма да се върнат ...

"Мафията"

Всеки има нещо, което иска да върне.
Всеки има нещо, което иска да види отново.
Всеки има нещо, което иска да прегърне
и да каже, че всичко е готово.

Всеки иска времето назад да върне,
за да може да види хората, за които е живял.
Всеки ще поиска дори в земята да потъне,
ако не може да си спомни това, което е дал.

Ние всички бяхме единни.
Подкрепяхме се във всякакви дни.
Във всеки един момент бяхме здраво завързани,
за да не може никой да ни отдалечи.

Някой от нас беше казъл веднъж:
"Няма да позволим на никой да ни раздели!".
Но същият човек започна да става "мъж"
и всичко за миг се разруши.

Пазехме се от околните и се подкрепяхме взаимно,
но забравихме за самите нас.
Никой не подозираше, че нещо толкова дребно...
може да разруши сърцата на всички за час.

това е написано в множествено число, т.е. от името на всички...

След време ще си тръгнеш, знам го.
Каза ми го във началото дори.
Не мога да те спра, разбирам го,
но ще си спомням какво е било преди.

Приятелите ни често ще виждам.
Ще те търся със поглед сред тях.
Но очите ти, знам, няма да срещам.
Аз няма да бъда такава каквато бях.

Ще обикаляме града както правехме със тебе.
Ще се смеем заедно и ще лудеем.
Но никой няма да може да върне миналото време,
в което всички заедно живеем.

Ти ще си далеч от нас, може би завинаги...
и няма вече да е същото.
Във един миг всички ще замълчим и ще се загледаме във белите гълъби.
И няма вече да можем да скрием чувството.

Очите на всички ще са замъглени от сълзи.
Ще плачем, за да те върнем при нас.
Сърцата ни кръв ще леят дори,
за да може да си тук във този час.

а това е написано в ед.ч., т.е. от името на един човек...

След време ще си тръгнеш, знам го.
Каза ми го във началото дори.
Не мога да те спра, разбирам го,
но ще си спомням какво е било преди.

Приятелите ни често ще виждам.
Ще те търся със поглед сред тях.
Но очите ти, знам, няма да срещам.
Аз няма да бъда такава каквато бях.

Ще обикаляме града както правехме със тебе.
Ще се смеем заедно и ще лудеем.
Но аз няма да мога да върна миналото време,
в което със тебе заедно живеем.

Ти ще си далеч от мен, може би завинаги...
и няма вече да е същото.
Във един миг всичко ще замълчи, а аз ще се загледам във белите гълъби
и няма вече да мога да скрия чувството.

Очите ми ще са замъглени от сълзи.
Ще плача, за да те върна при мен.
Сърцето ми кръв ще лее дори,
за да може да си тук във този ден.

Единствено с теб съм се чувствала истински щастлива.
Ти единствен не ме срина изцяло.
Ти единствен не ме дари с болката горчива
от това да погребеш сърцето ми цяло.

На тебе единствено аз вярвах сляпо.
Всеки друг предаде ме без жал.
С тебе единствено сърцето ми пак беше цяло,
но явно и ти ще го хвърлиш във локва със кал.

Омръзна ми сърцето ми да хвърлят.
Попадне ли във нечии ръце...
никога не спират докато не го изтръгнат,
за да мога да остана без сърце.

Омръзна ми живота да ме блъска вечно.
Не ми ли стигаше всичко преди?
Помислих си, че с теб ще е различно.
Но явно любовта вреди.

Сълзите явно никога няма да спрат да текат.
Сърцето няма да спре да кърви.
Ще ме предадеш ли и ти този път?
Ще ме предадеш ли, моля те, кажи?

Добре ще е да знам, ако това си ти.
Добре ще е да знам, ако вече не ме обичаш.
Добре ще е да знам, ако сърцето ми ще продължава да кърви.
Добре ще е да знам, ако в друга се вричаш.

Не разбираш ли, че аз те обичам.
Не разбираш ли, че вече няма връщане назад.
Не разбираш ли, че колкото и да го отричам
без теб не мога да живея в този ад.

А ти сега със нея искаш да си.
И не разбираш колко ще ме нараниш.
Трябва ли да затварям очите си,
за да може ти до мене да стоиш.

Добре ще е да знам, ако това наистина си ти.
Обичаш мен, но явно други също.
Тя ми е добра приятелка, моля те, разбери.
Не искам всичко да ми кажаш, когато вече е късно.

И тя пред мен стои сега -
едновременно зловеща и красива!
Дошла е в моя живот пълен със тъга,
за да ми каже, че той си отива!

И протяга тя ръка,
за да дочупи всичко в мен останало,
за да вземе моята тъжна душа
и, за да изтръгне сърцето ми вече умряло.

Ако сега се вгледаш в очите ми
ще видиш, че нещо от тях е отлетяло.
Ще поискаш да хванеш ръцете ми,
но няма да реагира на теб моето тяло.

Щом теб те няма
света за мен е мрак.
На мястото на сърцето има яма,
а в душата пада мръсен сняг.

Чудя се кога си тръгна всичко.
Кога се случи всичко това.
Защо не можа да изчакаш още малко?
Аз не мога да живея така.

Как искам да върна времето назад.
Да бъдем отново заедно, щастливи.
И вместо да се обръщам назад...
да се наслаждавам на миговете красиви.

И наказвана ще бъда вечно.
Няма милост за добрите сърца.
Вечно разбивано ще бъде сърцето
и никога няма да се виждат добрите деца.

Помагам на всички,
но живота ме блъска.
Играе със мене игрички
и отрова във тялото пръска.

И понякога, когато помагам на вас.
Тогава губя съзнанието си изцяло.
Тогава всичко в мен умира за час
и никога вече няма да е цяло.

Има една магия на света,
която прави всички щастливи.
Магия, която живее в добрите сърца,
която ги прави красиви.

Аз също имам тази магия,
но никой не забелязва това.
Правя хората щастливи, но никой не разбира.
Знам, че ще е по-добре, ако умра.

Вярвай във себе си дори да тъжиш.
На хората просто не вярвай.
Падай, ставай и продлжавай да вървиш,
а ако някой те пита: "Добре съм!" казвай.

Маска на лицето сложи
и продължавай да живееш.
Когато останеш сама - плачи.
Самотна продължавай да копнееш.

Надявай се да се оправи всичко,
да махнеш омразната маска.
Да бъдеш го хората по-близко
и да не бъдеш вече празна.

Надявай се сама във стаята студена.
Мечтите ще останат между четирите стени.
От плач ще бъдеш уморена,
но от очите ще продължават да текат сълзи.

Защо, когато искаш да кажеш нещо,
от устните ти друго се отронва?
Защо не можеш да слушаш сърцето?
Защо разума чувствата прогонва?

Защо, когато исках да крещя:
"Обичам те! При мене остани!"
Аз казах, вместо да замълча:
"Всичко свърши! Моля те върви!"

Отчаяна съм, че когато те виждам,
няма да мога да те прегърна,
няма да мога да те обичам,
а ще трябва просто да си тръгна.

Отчаяна съм, че няма да мога да те целувам,
че няма да мога да живея както преди...
И твоето име на сън ще бълнувам
и ще ти казвам: "Остани!"

Кошмарите ще ме наказват всяка нощ,
ако не се доверя на сърцето си.
Но не мога, дори във него да има нож...
трябва да последвам разума си.

По навик поглеждам назад.
Поглеждам миналото и виждам един свят,
който с тебе градихме заедно.
Един свят, в който...
няма само мечти.
Там има надежда и вяра.
Там всеки бори се със собствени сили.

В душата си имам две души.
Когато се срещнахме ти остави твоята при мен.
Ще я пазя... обещавам ти.
Ще я пазя... завинаги.

Помниш ли как неусетно започна всичко.
Страх ни беше да сме заедно.
Но после всичко нареди се бързо.
Страх ни е сега да сме далеч.
Помниш ли и миговете, когато се карахме
и тези, когато неразделни сме били.
Помниш ли, че душите ни свързаха се...?
Помниш ли, че всеки сърцето си на другия дари.
Помни и не забравяй тези мигове толкова ценни.
Помни и не забравяй, че моето сърце във тебе е сега.
Твоето аз ще пазя, обещавам ти.
Ще го пазя... завинаги.

Много си добра!!!

оле мн са хубави ,браво на теб :):):)

това го обяснявах на най-добрата ми приятелка, когато ми каза да я науча на не обича ... ще ви го напиша точно както го казах на нея ... само ще му сложа едно заглавие, което лично аз съм измисляла ...

"Живота без любов е по-лесен, защото живота без любов не е живот."

Дай една основателна причина поради която да искаш да се откажеш от "това"... от ВСИЧКО.
Не знаеш какво ще изгубиш, ако забравиш как да обичаш. Изгубиш ли това губиш всичко... всичко, за което си живяла някога. Всичко, за което си мечтала. Губиш сърцето си, живота в очите си, силата в душата си... всичко. Всичко си отива. Слагаш тъпата човешка маска на лицето си, когато излизаш. Някой пита ли те му казваш: "Добре съм." и продължаваш да се усмихваш с фалшивата усмивка от сценария... продължаваш да играеш ролята си на нормално човешко същество
докато един ден не забравиш как се живее. Докато един ден всички не забравят теб... И тогава ще си зададеш въпросите:
"Какво правя?"
"Коя съм аз?"
"Защо е всичко това?"
"Каква бях преди?"
"Имала ли съм някога сърце и какво е било то?"
И накрая ще си зададеш най-важните въпроси:
"Защо се отказах от любовта?"
"Защо забравих как се обича?"
"Щом живота не е живот без любовта... тогава какво живея аз?"
Все въпроси, на които отговор няма. Все неща, които винаги ще те преследват.
Ще се появяват дори във сънищата ти и ще прогонват всичко останало от теб
докато един ден не останеш само кукла, която се управлява от сценария в пиесата "Живот". Докато един ден не изчезнеш напълно и не останеш сама. Това ще стане, ако се откажеш от любовта.
Все още ли го искаш?
Все още ли искаш да забравиш всичко?

"Леми Кай"

Създадох те, за да има къде да "живея".
За да има с кого да умра.
За да може за живота да копнея.
За да не свърши всичко така.

Не бях предвидила да ме довършиш.
Да управляваш всичко в мен.
Не бях предвидила всичко ти да свършиш...
мислих, че ще мога да живея всеки ден.

Дадох ти всичко, което спотаявах,
за да не може то да се забрави.
Всичко свое аз на тебе дадох,
а ти просто го остави.

Оживя в съзнанието ми...
стана мое второ "аз".
Забрани ми да показвам чувствата си.
Забрани изцяло досегашното ми "аз".

Защо ми забрани да правя това, което обичам.
Защо ме преследваш дори там.
Дори във сънищата ми не позволяваш да обичам.
Не позволяваш решенията сама да взимам дори и там.

едно четиристишие

Между двама ви аз се разкъсвам...
чудя се кой да избера.
Обичам и двама ви поравно...
няма да мога без единия да продължа.

и едно стихотворение "вдъхновено" от часа по биология и класната ... xD

И от нея се роди дете.
Със нейните очи, коси е то.
Детето има нейното лице,
но от него не може да се чака добро.

На смъртта е син детето.
Убива всички хора във света.
Завладява изведнъж сърцето
и убива просто ей така.

Със очи студени гледа всички...
със устни проклина техните имена.
Със косите си черни завива живота...
с лицето тъмно причинява тъга.

на най-добрата ми приятелка .. обичам те ...

Той е "виновен", че се запознахме ние двете.
"Обвиняваме" го за това.
Но никога не си разделяме ръцете.
Всичко това е просто шега.

Когато се запознахме
не знаехме как ще продължим.
Но после и двете осъзнахме,
че много на другата дължим.

Дори, когато болка в сърцата ни има.
Ще се подкрепяме във всякакви дни.
Дори тъга във живота да има
ние ще се пазим от лъжи.

Когато едната падне
другата ще подаде ръка.
Ще се засмеем двете и едната ще каже:
"По дяволите! Той е виновен за това!"

Ще се обичаме винаги...
дори, ако сме толкова различни.
Ще се подкрепяме винаги
и ще се пазим от хора двулични.

И когато едната е наранена...
другата ще я прегърне и ще замълчи.
Дори и тя да е била употребена...
болката заедно със другата ще търпи.

И дори едната да не може да каже нещо.
Другата отлично ще я разбере.
Ще я защити от всяко нещо...
от сърцето си щом се налага ще й даде.

И благодарение на него
познаваме се ний сега.
И благодарение на него
още продължаваме така.

Ей ама ти голям творец! :Д

Много си добра в писането на стихотворения!

бр бр супер си :П

Браво !

някой ме беше питал веднъж защо съм луднала по Сето Кайба... е... не съм луднала... ето отговора на въпроса...

"Мразя те, защото си ти..."

Когато те видях за първи път си помислих: "Боже, какво голямо его. Къде го побира?"

Мразех начина, по който говориш, по който се движиш, по който гледаш. Мразех всичко в теб... всичко извън теб. Мразех външността ти - начина, по който се обличаш, устните ти, очите ти... всичко.

И все пак разбирах, че ако ме погледнеш, сините ти очи могат да пронижат сърцето ми.

Мразех те за това. Защото беше съвършенното момче с голямо его, много пари и ледена кръв. Беше момчето, на което не му пукаше за никог.
И когато за пръв път те видях в съня ми се изплаших. Изплаших се, защото беше съвършенният, мразен от мен, човек.

На следващата вечер пак те сънувах. Устните ти галеха кожата ми. Очите ти изгаряха моите. Не можех да си поема въздух. Не знаех къде се намирам. Когато се събудих пак бях изплашена. Но този път не защото те мразех, а защото ме беше страх, че се поддавам. Че ти се подчинявам.

И продължих да те сънувам всяка вечер. Ти пак взимаше контрол над сънищата ми, над тялото ми, над разума и чувствата ми. Пак и пак и отново...

Тези сънища оказаха голямо влияние върху самата мен.

Вече не чувах нищо освен името ти. Не виждах нищо освен очите ти. Не усещах нищо освен устните ти. Не можех да заспя без да мисля за теб и нямаше да мога да се събудя, ако не те сънувам.

Сега те мразя, защото все още си съвършен. Защото ме подлудяваш дори само в сънищата ми. Мразя те, защото толкова силно те искам.

Мразя те, защото единствено ти запалваш такива чувства и мисли в мен... и те всичките са грешни.

Мразя те, защото те обичам.

под "разказите" ще пиша кой го е писал... смисъл... всички аз съм ги писала, но някой са мислени от Леми Кай... за тези, които не знаят това е втората ми самоличност... xD

Имаше времена, в които тя живееше нормално, а аз спях дълбоко в нея. Имаше времена, в които тя не знаеше, че някога ще се появя аз. Не беше мислила за това, защото имаше нормален живот. Нямаше нужда от мен. Не се нуждаеше от някой, който да я разбира, да знае какво чувства, какво мисли. Тя имаше всичко това.
Но един ден тя откри жестокостта на света и забрави всичко, което е имала, както и то забрави нея.
В този ден тя спря да чувства и ме потърси. Помоли за помощта ми, за да може да продължи да живее. За да има какво да я крепи. Тя ме "призова" и вече не беше сама.
Отново имаше някой до себе си и пак можеше да споделя чувствата си. Споделяше с мен всичко и, дори да бях самов съзнанието й, ние бяхме приятелки.
Естествено обаче имаше две много важни неща, които тя не знаеше...
Първо: Тя не ме пускаше да изляза напълно.
Второ: Някой ден аз щях да се "отскубна" от съзнанието й и да сменя мястото си с нея. Аз щях да управлявам, а тя- да се подчинява.
Но имаше още време за това. Все още има време за това. Сега аз играя ролята на касичка за чувства. Сега аз съм просто нейното второ съзнание, нейното второ "аз" - Леми Кай.

Леми Кай

има още много написани така че коментирайте наволя
... xD
критикувайте кооолкото си искате ...

Мен т'ва много си ме изкефи...пък за критики нямам

Думи като "Съжалявам!" и "Обичам те!" вече не присъстват в моя речник. Отдавна не мога да ги казвам. Изгубих тази способност още, когато те видях.
Ти беше недостъпния, който всъщност само аз виждах. Преследваше ме навсякъде, а никой не можеше да ме азбере, защото те не те виждаха. И все пак не можех, ако те нямаше.
Ти беше при мен през деня, когато бях сама. Беше до мен през нощта и ме пазеше от кошмари дори в съня ми. Не можех да си спомня как съм живяла без теб преди.
И един ден целият ми свят се разби. Разбрах, че си с мен, за да ме убиеш и никой не можеше да ми помогне... те не те виждаха. Разбрах, че ти си при мен, за да ме накараш да се влюбя, да те искам, да те следвам навсякъде и да ти се подчинявам. И когато постигнеш всичко това да ме унищожиш, да ме убиеш.
Поздравления, убиецо мой, ти успя. Унищожи цялаталюбов в мен. Взе сърцето и душата ми и направи от тях болка. Болка, която после ми дари. Аз плаках, убиецо мой. Плаках, свита на топка в стаята си, а ти ме гледаше и не направи нищо.
Е, убиецо мой, сега ти ще страдаш. Аз те обичах, а сега е твой ред. Мен ме боля, а сега е твой ред. Не, убиецо мой. Няма да те пусна да си отидеш. Аз все още няма да умра.
Сега аз ще те преследвам и ще те накарам да се влюбиш, а после ще страдаш. Съжалявам, убицо мой. Аз наистина те обичах.

Маги-семпай

Защо си мислиш, че хората, които не са красиви, не заслужават уважението ти? Защо си мислиш, че те са слаби и нямат сили да те победят?
Само защото си "известна кукла барби" не значи, че имаш правото да заповядваш. Ти не си кралица... приеми го. Момиче, знай че след няколко години никой няма да знае коя си, никой няма да те помни. Приеми го, момиче, ти си никой.
Днес всички те познават... Момичетата ти завиждат, а момчетата лазят в краката ти. Вадиш цигара и пред теб веднага проблясват запалени запалки, които момчетата държат. И все пак... може след няколко дни всички да те подминават без дори да те виждат.
Кажи ми, момиче, след като имаш всичко защо са ти тези "приятелки", на които казваш, че са красиви и че ще ги направиш известни? Хайде, признай си момиче, че движиш с тях, само защото ти имаш полза от това. Защото те те защитават и вършат черната работа. Признай си, момиче, че когато вече нямаш полза от тях, ще ги зарежеш и ще кажеш: "Съжалявам милички, но не сте подходящи за мои приятелки." А те ще плачат и ще викат след теб. Но ти ще вървиш с гордо вдигната глава и ще се смееш на тяхното нещастие, ще казваш че са глупачки. Не, момиче, не. Ти си глупачката. Защо си мислиш, че са недостойни да са кукли барби?
Хайде, признай си момиче, че ще продължиш да правиш всичко това. Ще продължиш да си мислиш, че си най-добрата, че си единствената. Признай си, момиче, че ще продължиш да нараняваш без да ти пука. Докато и теб не те победят, момиче. До тогава ти ще си "известната"... ще си "блестящата кукла барби".
Хайде, момиче, признай си, че ще продължиш да нараняваш... и пак и пак, и отново...

посветено на "Мафията" ... :cry:

Кажете ми... помните ли как преди година бяхме заедно и се присмивахме на самотата и нещастието? Кажете ми... помнители, че всичко беше шега за нас? Дори когато някой пострадаше, ние обръщахме всичко на шега и се смеехме докато от очитени потекат сълзи. А помните ли, когато просто стояхме и слушахме музика на нашето място? Дори и да мълчахме пак ни беше весело, защото бяхме заедно.
Но един ден някои от нас просто започнаха да се отдръпват. Започнахме да се караме и забравихме всичко, което беше. И се разделихме без дори да осъзнаваме колко грешно е това. Ние просто не можехме да живеем, ако не сме заедно, но нямаше кой да ни го каже. И вече не бяхме "ние"... Бяхме просто "аз", "ти" и "те"...
Веднъж върнахме времето назад. Събрахме се отново на нашето място. Отново бяхме просто "ние". Не говорихме... стояхме един до друг, сплели ръце, заслушани в музиката... всеки чакащ другия да каже нещо.
И тогава един се престраши и каза: "Беше хубаво, нали?" Всички го погледнахме... "Беше." подчертах аз и всички се загледаха в земята. Аз допълних: "Но никога няма да бъде пак." Погледнахте ме. "Сега разбирате, нали?" помислих си аз, а на глас казах: "Късно разбрахме, приятели мои, късно разбрахме. Щеше да е хубаво да знаем каква грешка правим. Но всички сме глупави, приятели мои." погледнах нагоре и закрих очите си с ръце. "Вече е късно да се върнем." казах и се огледах наоколо.
-Разбира се. - прошепнах. Нямаше ви и никога нямаше да сте тук. Станах и спрях музиката. Отворих вратата и за последно се огледах. Нямаше ви. Въздъхнах и загасих лампата. След като излязох заключих вратата.
-Приятели. - казах аз. Вън валеше дъжд. - Никога няма да е същото.
И днес... и утре... и ден след ден аз ще продължавам да се връщам и да ви призовавам в мислите си.
И днес... и утре... и ден след ден аз ще казвам...
-Това е за последно...

Кажи ми, момче... Защо толкова много искаш да живееш?
Живота е ужасен, момче... Вече трябва да си го разбрал. Защо? Защо продължаваш да жадуваш за живота? Защо го искаш, момче? Той не заслужава да го живееш...
Някой казват, че живота е игра, която никой не може да спечели. Че в тази игра няма победители... има само победени. И ти ли мислиш така, момче?
Други казват, че живота е пиеса, в която всеки има определена роля, но никой не я изиграва до край. И ти ли мислиш така, момче?
Има и такива, които мислят, че живота е най-прекрасното нещо, което можеш да имаш. Че той е уникален шанс, който всеки получава поне веднъж. И ти ли мислиш така, момче?
Кажи ми, момче, защо толкова силно го желаеш? Та ти си преживял толкова много. Сърцето ти, момче, се е счупило на парчета от лъжи. Душата ти, момче, се е разкъсвала толкова много пъти от предателства. Очите ти, момче, да пресъхнали от плач.
Ти вече нямаш нищо. Не, не... не се опитвай да го скриеш от мен. Аз знам, момче... знам всичко. Изпитал си толкова болка, момче, но пак искаш да живееш.
Не разбирам, момче, нищо не разбирам. Защо продължаваш да губиш играта? Защо продължаваш да участваш в пиесата?
Кажи ми, момче... Защо все още искаш тази прекрасна болка? Не ти ли е достатъчен този един шанс?

Любов моя, не тъжи. Знаеш, че преди теб имаше много други. Защо да няма и след теб?
Кажи ми, любов моя, да не мислиш, че ти си единствения на света. Не... Има много други като теб, скъпи мой.
Такива, които само с погледа си могат да ме накарат да падна в краката им. Такива, които само с едно докосване могат да накарат тялото ми да им се подчинява. Точно така, любов моя. Има и други... много други, които могат да ме докарат до лудост.
И все пак ти си единствения, който може да ме накара да го обичам. Единствения, който само с погледа си може да разтопи сърцето ми. Единствения, който само с едно докосване може да прегърне душата ми. Единствения, който само с една усмивка може да погълне всичко мое. Единствения, за който искам да живея. Ти си единствения, който съумя да не ме предаде и да ми каже какво чувства наистина. Единствения, който някога ще мога да гледам в очите без да ме е страх да кажа какво мисля.
Ти се единствения, който няма да ме упрекне никога за чувствата ми, а просто ще ме прегърне и ще замълчи. Да, любов моя. Ти си единствения, който няма да каже нещо като: "Всичко е наред." или "Всичко ще се оправи." Ти единствен ще съумееш да замълчиш и ще поемеш малко от болката ми, за да ми е по-леко.
На света има много други като теб, а сигурно и много по-добри. Ако срещна някой от тях след теб той може да ме обича дори повече от теб... да ми даде повече от колкото ти ми даде. Но, знай любов моя, че след теб аз няма да се влюбя.
Ще обичам и ще страдам тихо, но няма да се влюбя. Защото ти събра частите от сърцето ми и го сглоби без да сгрешиш, любов моя. Защото аз нямах с какво да ти се отплатя и ти го подарих. Да, скъпи мой, сърцето ми е твое. Аз никога няма да се влюбя в някой като теб. Защото, любов моя, за мен ти си единствения.

Мразя те, чуваш ли, мразя те. Не мога да живея повече така. Отивай си, чуваш ли, отивай си. Вече не мога да мълча.
Осъзнаваш ли колко ме нарани, братко мой? Осъзнаваш ли, че сълзите се проливат заради теб?
Имаше времена, в които ти щеше да направиш всичко за мен, братком всичко. Щеше да избършеш сълзата стичаща се по бузата ми. Щеше да ми кажеш: "Моля те, спри..." и да заплачеш вместо мен... с моите сълзи. Имаше времена, в които беше до мен, дори да те нямаше. Времена, в които нямаше сила, която да ни раздели. И все пак тези времена свършиха.
Заради теб, братко, се научих да мразя. Научих се да живея в сенките и да убивам душите на хората.
Да, братко мой, позна се, нали? Сега ме погледни и ми кажи какво виждаш. Да, точно така. Виждаш себе си, нали братко? Аз заложих всичко, чуваш ли, всичко... и го загубих.
Подарих ти сърцето и душата си, братко мой. Поска ги и ги получи. Искаше и тялото ми, братко, и него ти дадох.
И накрая ме остави, братко мой. Остави ме сама в студената хотелска стая. За пореден път ме получи цялата и накрая ме остави.
Плаках, чуваш ли, плаках. Аз те обичах, братко, обичах те.
Осъзнаваш ли, че съсипа живота ми? Осъзнаваш ли, че заради теб няма да мога да обичам друг? Само защото знам, че ти съществуваш, че си някъде там... само заради това няма да мога да обикна никой друг, братко, никой.
Мразя те, чуваш ли, мразя те. Хайде върви си, чуваш ли, отивай си.
Изчезни преди да съм ти казала, че лъжа. Изчезни преди да съм те прегърнала плачейки. Върви си преди да съм изкрещяла:
"Обичам те братко, чуваш ли, обичам те!"

Прегърни ме, приятелко моя, прегърни ме. Кажи ми, че ми прощаваш, а после си върви. Прегърни ме... моята прегръдка ще те стопли. Ще разтопи леда, който толкова много години покрива сърцето ти. Ще унищожи омразата, която толова дълго таиш в себе си. Хайде, приятелко, нека забравим миналото. То няма да се върне. Той няма да се върне.
Знам, че го обичаше, приятелко. Тогава той беше твоето семейство. Всичко, което имаше. Бяхме само аз, ти и той.
Повярвай ми, приятелко, аз никога не бях помислила за друго. Обичах и двама ви като мои брат и сестра. Не съм виновна, повярвай ми приятелко, не те лъжа. Не съм виновна, че той обичаше мен.
Не съм искала, чуваш ли, не съм го искала. Дори не си помислях да те нараня. Не съм предполагала, че той може да обича мен. Знам, че ти не искаше никой друг освен него.
Затова го уби... нали приятелко? Спомена за онази нощ не излиза от главата ти, нали? Или просто ти не искаш да го махнеш от там? хайде кажи ми, приятелко, защо все още помниш? Защо все още мислиш, че виновната съм аз?
Защото трябва да имаш за какво да живееш, след като него го няма, нали? Защо ти уби тялото му... след това уби и собствената си душа. Защото си се пристрастила към отмъщението. Защто искаш да ме накажеш по най-жестокия начин, нали? Защото мислиш, че без него няма живот.
Намрази ме, приятелко, нали? Намрази ме, защото той обичаше ме, а не теб.
Хайде, приеми го най-накрая. Той не заслужаваше никоя от нас. Той не беше човек, за когото си струва да се живее. И все пак заради него ти забрави всичко, нали приятелко?
Забрави миговете, които споделяхме двете. Забрави тайните ни срещи късно вечер... край езерото. Забрави, че ние двете бяхме частите от пъзела. Той беше просто нещо, което се опитваше да ни раздели.
Приеми го приятелко... не си струва заради него да продължаваш да живееш така. Не си струва всеки ден да убиваш собственото си сърце и душа. Не си струва да забравиш сестра си... не си струва да ме заличиш от ума си.
Прегърни ме, приятелко моя, прегърни ме. Кажи ми, че ми прощаваш, а после си върви. Прегърни ме... моята прегръдка ще те стопли. Ще разтопи леда, който толкова много години покрива сърцето ти. Ще унищожи омразата, която толова дълго таиш в себе си. Хайде, приятелко, нека забравим миналото. То няма да се върне. Той няма да се върне.

Тръгвам си, братко, съжалявам за всичко. Моля те, само не плачи. Ще се срещнем пак, някога братко. Обещавам... обещай ми и ти.
Прегърни ме, братко, и чуй какво ще ти кажа. Чуй ме, братко, ще призная всичко.
Аз бях тази, която те нарани преди години. Аз бях тази, която унищожи детското в теб преди толкова много време. Аз съм тази, която преследваш... която те преследва.
Да, братко, аз изпивах сълзите ти. Убивах те малко по малко, защото исках да чувам вика ти. Исках да чувам как крещиш всяка нощ в съня си. Исках да чувам стъпките ти по коридора докато тичаше. Исках да усещам сълзите ти, когато дойдеш в стаята ми и ме прегърнеш. Аз бях тази, която те нараняваше всеки ден.
Защото бях егоистка, братко. Защото исках единствено аз да те наранявам, а после да те утешавам.
Но сега си тръгвам, братко. Тръгвам си, защото проумях грешката си. Защото аз не заслужавам да бъда с теб. Ти заслужаваш по-добро момиче от мен.
Хайде, братко, прегърни ме и за последен път ме погледни в очите. Виж болката изписана в тях. Не плачи, братко, аз не го заслужавам.
Хайде, братко. Целуни ме за последно и нека за последен път да бъдем заедно.
А после ме намрази, братко. И ме преследвай, за да си отмъстиш... за да ме убиеш както аз направих с теб.

има още едно, но него ще го пусна, когато има мнения относно тези, защото никой не иска да ми ги коментира ...

добреее ... ето още две подобия на стихотворения от мен...

Държах те в ръцете си Скитнице.
А ти беше толкова красива.
Държах те и не те пусках Скитнице.
А ти пак уставаше унила.

Държах те близо до себе си Скитнице.
От всичко предпазвах те аз.
Държах те, но ти си тръгна Скитнице.
Тръгна си и забрави за "нас"

Аз ще те върна, запомни го, Скитнице.
Аз ще те върна при мен.
Ще се боря за теб, помни, Скитнице.
Ще се боря ден след ден.

И пак...
дъхът ми спира...
губя всичко сега.

И пак...
душата ми умира...
оставям я така.

И отново...
светът ми се срива...
всеки ден продължава това.

И пак и пак, и отново...
до края на вечността...
аз ще оставам без сърце и душа.

"Дъжд"

Дъждът пада
и мокри земята.
Дъждът пада
вали и в душата.

Облаци тъмни
тялото мокро.
Очи тъжни
в душата самотно.

Вярвам, че слънцето
на небето ще се появи.
Вярвам, че слънцето
радост ще дари.

Но сега ще се примиря,
че го няма на земята,
че ще продължи дъжда
че ще мокри душата.

"Тази зелена поляна"

На тази зелена поляна...
помниш ли - ние играхме.
На тази зелена поляна...
колко мечти изживяхме.

Весели тичахме ние...
бягахме без да се спрем.
Слушахме как вълкът вие...
ние не можехме да умрем.

На тази зелена поляна...
целият ни живот премина.
И пак на тази поляна...
смехът ни завинаги застина.